Следващото е нещо, което преживях на 28 януари 2000 година (8:15 сутринта) Холи Л. Муди

Видях Господ стоящ на огромен бял трон. Една дълга, дълга редица от хора се бяха събрали пред Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах всичко. Бях смутена от факта, че всички тези хора нямаха лица. На тяхно място имаше бяло петно.

Всеки път, когато човек дойдеше пред Господа, Той отваряше една книга и четеше от нея всички неща, които този човек беше направил. Всичко беше записано; и Господ прочиташе цялата книга от началото до края. Всеки човек от тази линия практически беше съден и осъден за ада. Всеки път, когато Господ кажеше на човека, че е осъден, той започваше да крещи и да плаче, и да умолява Господа за още един шанс. По лицето на Господа се стичаха сълзи, но Той поклащаше глава, казвайки на всеки човек, че е имал достатъчно възможности да се покае и да живее за Него. Това отнемаше доста време.

Накрая, Господ погледна към мен и ме попита: „Защо не направиш нещо?” Аз бях объркана. „Какво искаш да направя, Господи?”, отговорих аз. „Моли се!”, каза Господ. И така, аз започнах да се моля, но без каква да е ревност. След известно време Господ се обърна към мен със загриженост и каза: „Погледни тези хора. Внимателно ги погледни.” Когато го направих, техните лица се фокусираха. Те се превърнаха в хора, които смътно познавах. Те станаха познати. Аз започнах да се моля с малко повече жар за тях. След време, Господ се обърна отново към мен с по-голяма твърдост и каза: „Погледни тези хора още веднъж”. Сега хората станаха приятели. „Трябва да се молиш по-усърдно”, убеждаваше ме Господ. Аз започнах да се моля още по-усърдно. Но все още , дългата линия от хора идваше пред Господа, Той им прочиташе целия живот от собствените им лични книги и те биваха осъдени.

Господ се обърна към мен още веднъж, този път с гняв. Той все още плачеше за душите, които бяха осъдени. „Разбираш ли наистина и можеш ли да схванеш какво се случва тук?” ме попита Господ. „Виж!” Тогава зад линията от хора се отвори дупка. Аз погледнах към дупката. От нея идваше ужасна тъмнина. Аз чух писъци, викове, ридания и стонове, идващи от тази дупка. „Отиди и виж”, заповяда ми Господ. Аз не исках да го направя. Бях уплашена, но като че ли една сила ме буташе по гърба към ръба на тази черна дупка. Когато стигнах до там, аз погледнах вътре. След това се дръпнах назад в ужас и страх. Аз можех да видя вътре в дупката. Тя приличаше на дълъг, слизащ надолу тунел. Можех да видя кипяща, превъртаща се маса от хора в дъното на тази дупка. Те бяха така притиснати един в друг, че като че ли изобщо между тях нямаше никакво място. Там имаше пламъци и от дъното на тази черна дупка идваше оранжево червено сияние. Замириса ми на сяра (като от кибрит). Видях огън и пламъци. Почувствах прекомерната горещина от огъня. Виждах личинки да пълзят по целите тела на хората на дъното на тази черна дупка. Ръцете им бяха вдигнати нагоре. Те постоянно се движеха и променяха като огромни вълни. И имаше викове. Викове за освобождение, за милост. Но там нямаше милост. Там нямаше освобождение.

Аз се отдръпнах от ръба на черната дупка в страх, ужас и отчаяние. Обърнах се към Господа, стоящ на Неговия трон. Той все още четеше от книгите. Сега видях една огромна, безкрайна купчина от книги, поставени до Неговия трон. И знаех, че всеки един от хората, за които тези книги бяха написани, ще бъдат осъдени. Погледнах към дългата безкрайна линия от събрани хора пред Господа, чакащи да бъдат осъдени. Сега видях ясно всяко едно лице. Те бяха мои приятели, мое семейство, мои роднини. И те щяха да бъдат осъдени. И аз виждах как биваха хвърляни в черната дупка, и чувах виковете им, докато падаха през дългия тунел. Господ се обърна към мен, със стичащи се по бузите Му сълзи и каза: „Сега се моли”. Аз започнах да плача и да викам към Бог да има милост за тези хора. Докато всеки човек беше осъден, аз изтичах до ръба на черната дупка и се опитвах да ги измъкна от там. Аз сграбчвах ръцете им и се опитвах да ги задържа. Но те се изплъзваха от ръцете ми. Аз правех всичко каквото можех, опитвайки се отчаяно да задържа тези хора, които обичах да не паднат в черната дупка. Аз се протягах и сграбчих Господа, след това с другата си ръка се опитвах да сграбча хората от черната дупка и да ги издърпам.

„Пусни се” ми каза Господ. „Ако се пусна от Теб, ще полетя и аз към дупката” започнах да протестирам. „Пусни се” каза отново Господ. Аз се пуснах. И като че ли невидими ръце ме задържаха. Аз легнах до ръба на дупката, протягайки се към нея, опитвайки се да хващам и да издърпвам хората, които падаха в черната дупка. Чувствах като че ли и аз самата бивах изгаряна от огъня и пламъците. От време на време, чувствах като че ли „нокти” излизаха от черната дупка и се забиваха в мен. Чувствах изгаряния по ръцете си и видях да се появяват белези от одраскване. Аз плачех и виках към Бог за освобождение на тези мои близки и любими хора. Умолявах Бог да се смили над тях и да не ги осъжда в черната дупка. „По-лесно е да се молиш за изгубените, когато те са твои близки” ми каза Господ. „Запомни, всички изгубени са мои любими близки. Аз искам Моите деца да започнат да се молят за тези Мои изгубени деца така, както ти се молиш за тях сега. Аз ще издигна поколение от ходатаи, които да стоят в пролома за Моите изгубени деца. Тези ходатаи ще чувстват сърцето на битката и ще бъдат изгаряни от нея. Силите на ада ще дойдат срещу тях и ще ги атакуват. Въпреки това, Аз ще бъда с тях и ще ги държа. А сега ще се молиш ли и ти?”

Холи Л. Муди